Двуетажно легло, разделено на две

Като малки с брат ми спяхме на двуетажно легло. Аз отгоре, той под мен. Една сутрин дъските на моя етаж се пропукаха и заедно с матрака си полетях надолу. Брат ми не издаде звук и тогава за първи път сърцето ми забрави да тупти. Когато посмях да стана, се оказа, че няколкото сантиметра отстояние между дървото и него са го спасили.

Но всъщност, това не е най-яркият ми спомен от леглото. В него имахме друга история, която се повтаряше почти всяка вечер в тъмното. Винаги намирахме детски повод, за който да се скараме или да се дразним. Когато умората вземеше превес, се умълчавахме всеки на своя етаж, докато някой не кажеше на другия: „Искам да се сдобрим.“. Тогава аз подавах ръката си през процепа между леглото и стената и двамата кръстосвахме кутретата си.

Да заспя, само ако съм се помирила с брат си, както и с мисълта, че винаги мога да му подам ръка в тъмното – това са неща, които ми липсват непреодолимо.

До ден днешен забравям упорито, че леглото отдавна е разглобено и че всеки етаж си има свой самостоятелен живот. Сърдя се, когато подавам кутре, а брат ми остава безмълвен. Плача, когато не знам какво става с него в тъмното. В сравнително трезвите моменти се обвинявам за егоизма си, но не успявам да се разделя с женската си природа и желанието като „по-голяма“ да дам закрила. Фиксираната представа за двуетажното легло заглушава това, което „малкият“ ми брат ми казва от неговия отделен етаж.

Сигурно неколкократно е споменавал, че може да се завие и сам. И сигурно това, че не съм го чувала, му се е сторило като обида и липса на вяра във възможностите му.

Едва ли можеш да допуснеш по-голяма грешка спрямо човека, когото обичаш.