удивителна

A topnotch WordPress.com site

Книгообмен

LJ98_002_0018_12WCСещам се за точната книга, която ще му помогне в подготовката за негов важен проект. Не е в мен и се разбираме да му я дам след дни. По-късно намирам личния си екземпляр, но решавам да му купя един, специално за него.

Обажда ми се, за да се разберем за среща. Да не нося книгата, защото е с колело и няма къде да я държи. Може би да пием кафе? Оставам с впечатлението, че е в двора на Университета и когато ми казва: „Ще те чакам пред библиотеката“, смело поемам към стълбите и двата лъва. Когато стигам там, него го няма. Припознавам го във всеки красив мъж без книга и се разсейвам с всички, които са прегърнали по едно или няколко книжни тела. Времето минава. Обаждам му се и след кратък, напрегнат и студен разговор разбирам, че ме чака пред библиотеката, но не тази на университетската читалня (дори не подозирал, че има такава), а Националната. Предлага да дойде при мен „където и да се намирам“. Отхвърлям идеята и като по-„веща“ в библиотечното разположение се отправям към него. Стигам до пейката, на която го заварвам да събира слънце и моментално ме втриса от целия хлад, който повръща върху мен. Минават минути, в които пием кафе от автомат и всеки тихо в себе се крещи, че иска да се раздели с другия. Моето спасение е в дамската ми чанта. Въпреки всичко съм взела книгата, която искам да му дам. Сложила съм я в платнена торбичка с дълги дръжки. За да може и на тримата – и на него, и на нея, и на колелото, да им бъде удобно. Подавам му я. Въпреки, че преди дни ме е слушал с интерес и е очаквал специализирано издание, когато я поема с неохота, изрежда списък с книги, който е строг и който не подлежи на промяна. Първо ще прочете тях. Да го имам предвид. Всъщност, направо не му е до „моята“ книга. Предупреждава ме. Иска да ми каже, че няма да ми я върне/да се видим скоро. Полага огромни усилия.Успокоявам го, че екземплярът може завинаги да отлежава при него.

В същото време, противно на тона и целите му, спасението за мен работи. Започвам да се усмихвам, защото преди месеци, когато сме се запознали, той е бил със статус „За съжаление не чета книги, защото имам прекалено много работа“. Сега има книжен план. А преди седмица почти насилствено ме е накрал да отнеса от дома му книгата, която току-що е довършил. Било задължително да я прочета. Завиждал ми бил, защото ми предстои. Сега бил моментът да я преиздадем. „Някой, никой и сто хиляди“ на Луиджи Пирандело все още стои на масата ми за кафе. Неразгърната. Изпитвам лек страх да премина през всички страници, които той е докосвал, без да има как да докосна него. Но и това ще се случи. Засега отлагам с четене на работни ръкописи.

Предлагам му да ставаме. Той измерва книгата, която съм му дала и прави преценка, че е подходящо малка, за да я сложи под якето си. Разтваря ципа, размисля и я пъха под пуловера си. Между нея и топлата му кожа стои само памукът на тениската. Познавам ги. Завиждам на книгата. Признавам му. Най-накрая той омеква за миг и дори се усмихва.

Вероятно в някакъв иронично синхронен миг докато разлиства за първи път „Властта на хората“, а аз ще посмея да се запозная с Пирандело. И всичко ще бъде точно такова, каквото трябва да бъде. Обменът на книги ще надхвърли прагматизма. Ще бъде и много повече от интимност. Ритуалите, които са го съпровождали, ще останат в личните истории и библиотеки единствено и само като формални рамки. Всичко ще бъде, а и е движение. Натрупване и топлина. Там, на една памучна граница разстояние от човека, който ще прочете следващата си книга.

Реклами

Maлка кокетна имитаторка

lolitaВ трамвая винаги сядам до разтворена книга. Така заговорнича с моята собствена и й осигурявам компания. Често си мисля, че с другия пътник дишаме заедно между буквите. Когато надничам между неговите две корици, прекрачвайки и най-смелите си представи за дискретност, имам усещането, че ровя дълбоко под бельото му.

Веднъж до мен седна мъж, който извади книга от жълтата си раница. При всяко разлистване на негова страница, космите на ръката му гъделичкаха моята. Успях да видя какво чете, но той се оказа по-срамежлив. Обърнах първата си корица към него и загледах разсеяно през прозореца. Стори ми се, че съм му дала достатъчно време и се върнах отново към гурме преживяванията от редовете под пръстите ми. На следващия ден, когато видях жълтата раница в другия край на трамвая, с изненада видях, че той ме търси с поглед и върви устремено към поредния обмен на книжно любопитство. Извади вестник и половин час чете… една кръстословица. Вероятно интересът не е бил чак толкова книжен.

Един следобед обаче се появи Тя. Със своите под 20 години атакува нажежения трамвай и го заля със себе си. Секунда, преди да ме подмине с енергична крачка, заби мигновен поглед в моята книга. Категорично се настани на единичната седалка пред моята и посвети близо половин минута в дочитане на това, което беше започнала на спирката. След това се обърна като малко змийче към мен и разбрах, че докато съм гледала хипнотизирано обеците й под формата на малки черешки, тя е засмукала поне 5 думи от страницата, която докосвам. Меката й лъскава коса беше сплетена на две малки плитчици, а голият й гръб разказваше за летния душ, който е взела преди не повече от половин час. От хартиения плик до краката й надничаха още няколко голи гръбчета, татуирани с книжни заглавия. Плитките и черешките отново потрепериха и се извиваха към мен. Разбирах, че е готова на всичко, за да научи заглавието. Спирката ми наближаваше, а с това изтичаше и нейното време. Близнах я с полата си и използвах момента, за да й покажа цялата книга. В очите й разчетох неподправена гордост от извоюваната победа.

Малката кокетна имитаторка на собствената ми страст никога няма да разбере, че в този момент бях готова да стигна по-далече. Дори и да й покажа редакторското каре.

Домът е там, където е вашият батут

Винаги съм била чувствителна по отношение на понятието „дом“. Преди години попаднах на една книга, чиито автор твърдеше, че домът е там, където липсваш на някого. Хареса ми. Миналата седмица приятел ми прати снимка на бродерия, според която домът е там, където е вашият вибратор. Силно, но прекалено ограничено от полова гледна точка.

Днес обаче разбрах, какво стои зад кода 42. Домът е там, където е вашият батут. И за да бъдем малко по-конкретни, това чисто локално се намира в София, на ул. Козяк, до мол Парадайз (!).

Изображение

Гледната точка на множеството брокери за това кои са ефективните визуални методи за представяне на жилище, често е будила моето изумление. Част от вас сигурно за забелязали как даден имот се показва с изглед само към тоалетната (безспорно важно място, а и любимо за четене) или със сърчице и два палави ключа върху него. Но да разбереш, че в Лозенец има стая, която чака новия си наемател заедно с легло и батут, това вече си е оферта. Други снимки в обявата няма. Кой обаче се интересува от някакви си там кухня, баня, тераса и прочие незначителни детайли.

Батутът, той е там. Готов да посрещне всеки… стремеж към тавана на твоя дом. Приветлив, гъвкав и само за теб.

Представи си. Дори не си представяй

don't_imagine_Представи си, че това, за което се колебаеш, всъщност вече е заето/наето/резервирано. И тогава всички въпроси ще отпаднат.

Всъщност, не си губи времето с това да си представяш. Набери телефона и попитай дали са останали места. Ако има „Само две, на бара“, значи са твоите. Не разглеждай повече от 2 минути снимките на слънчевото студио, което се предлага на измамно добра за центъра на града цена. Не рисувай светли съботи и приветливи неделни следобеди с ръка върху мишката. Не се питай, дали там може да се роди идея за нова картина на стената. Или за дете, което ще иска отделна стая. През това време някой сигурно прави оглед. Докато минеш на следващата обява, брокерът от първата ще е осъзнал, че иска да бъде (и винаги го е искал!) цирков артист. И между другото, докато се колебаеш дали въпреки не чак толкова добрия секс си заслужава да си си припомняш  приказките за приказно гурме, той/тя може бе се прибира на място, където търпеливо чака съвсем малко изстинала вечеря.

И така, единственото, което има смисъл е, не да си задаваш въпроси, а да задаваш въпроси. Което, от своя страна, не е най-лесното нещо на вселената (справка: Д. Адамс). Важното е обаче да се упражняваш упорито.

Двуетажно легло, разделено на две

Като малки с брат ми спяхме на двуетажно легло. Аз отгоре, той под мен. Една сутрин дъските на моя етаж се пропукаха и заедно с матрака си полетях надолу. Брат ми не издаде звук и тогава за първи път сърцето ми забрави да тупти. Когато посмях да стана, се оказа, че няколкото сантиметра отстояние между дървото и него са го спасили.

Но всъщност, това не е най-яркият ми спомен от леглото. В него имахме друга история, която се повтаряше почти всяка вечер в тъмното. Винаги намирахме детски повод, за който да се скараме или да се дразним. Когато умората вземеше превес, се умълчавахме всеки на своя етаж, докато някой не кажеше на другия: „Искам да се сдобрим.“. Тогава аз подавах ръката си през процепа между леглото и стената и двамата кръстосвахме кутретата си.

Да заспя, само ако съм се помирила с брат си, както и с мисълта, че винаги мога да му подам ръка в тъмното – това са неща, които ми липсват непреодолимо.

До ден днешен забравям упорито, че леглото отдавна е разглобено и че всеки етаж си има свой самостоятелен живот. Сърдя се, когато подавам кутре, а брат ми остава безмълвен. Плача, когато не знам какво става с него в тъмното. В сравнително трезвите моменти се обвинявам за егоизма си, но не успявам да се разделя с женската си природа и желанието като „по-голяма“ да дам закрила. Фиксираната представа за двуетажното легло заглушава това, което „малкият“ ми брат ми казва от неговия отделен етаж.

Сигурно неколкократно е споменавал, че може да се завие и сам. И сигурно това, че не съм го чувала, му се е сторило като обида и липса на вяра във възможностите му.

Едва ли можеш да допуснеш по-голяма грешка спрямо човека, когото обичаш.

Пребиха я, а аз си тръгнах

Около 22:30 часа до Националната опера два силуета мерят с камъни нещо, което е  на отсрещния тротоар.  Подминавам ги. След малко нещото пресича и се оказва жена. По тяхно мнение „курва“. Сритват я бързо и силно. Докато пада, си удря главата в една кола, а „мъжете“ са успели да се отдалечат.

Аз се удрям по главата, че не нося  телефон, защото съм излязла до кварталния магазин и започвам да губя време в това да моля (!) други минувачи да наберат 112. Жена с телефон в ръката ми обяснява, че няма телефон, след това се поправя, че всъщност няма документи. Други подминават и ме гледат странно. Първият, спрял се, е чужденец, който прибра от шосето обувките на лежащата на земята. Оставям ги и тичам към магазина, за да помоля оттам някой да набере 112. Целият персонал ме гледа с недоверие и демонстрира мълчаливо нежелание да вземе участие. Решавам да тичам до къщата си, за да си взема моя телефон…С облекчение, когато се връщам до жената, виждам, че освен останалия до нея чужденец са се събрали още хора. Един от тях говори с полицията. Идва патрулка и всички си тръгват. Оставаме аз и англоговорящият свидетел. Жената се  свестява и попитана какво й се е случило, казва, че се е спънала. Един от полицаите ме дърпа настрани, изслушва разказа ми за видяното, както и потвърждението на чужденеца и ми казва тихичко: „Това е техният манталитет. Сега ще дойде бърза помощ, тя няма осигуровки, но нищо, тази вечер ще остане там, утре вечер ще се повтори същото. Ако ви запишем данните като свидетел, ще си навлечете минимум три разкарвания, за да давате показания. А тя самата никога нямам да подаде жалба. Това са те. Не си губете времето. Постъпихте правилно, но не си заслужава повече. Запазете желанието да ни потърсите пак, когато се налага да помогнете на хора.“ Питам, дали „ако си загубя времето“ би имало минимален смисъл. А и споделям, че и тя е човек. Но няма да подаде жалба и ще отрича, повтаря униформеният. Доброжелателно ме подбутва да си ходя. Чужденецът ми казва: „Well…let’s go.“

И си тръгнахме. Аз си тръгнах. Срамувам се (?).

Да си пожелаеш Милион и едно желания от непознат

Когато каналите за така наречения „ентъртеймънт“ не бяха много, имаше сутрини на силна възбуда. Бяхме деца, а кака Лара ни обещаваше да изпълни всичко. И го правеше. „Милион и едно желания“ беше празник, за който всеки от моето поколение се сеща с особен трепет. Случваше се рядко, даваше ти всичко, за което дори не си мечтал, беше магнит, прегръдка, ако щете дори  – детски екстаз. Поради ограничения брой на излъчваните от Националната телевизия предавания, желанията ни съвпадаха с тези на по-активните зрителите, които пишеха писма или се обаждаха по телефона. И така всички до един бяхме доволни.

Днес съвпаденията и споделените желание изискват владеене на техники за висш пилотаж. Минимум. Каналите са много, стимулантите, които употребяваме – също. Доволните деца ги няма, а мястото им сме заели ние – порасналите лакомници с високи претенции и потенциал за бързо отегчение.

Заблуждаваме се, че близките ни поради споделени с нас чувства, ценности и вкусове имат сходни на нашите желания. Очакваме го от тях, а и те от нас. Когато заблудата вземе решение да се пропука, изпадаме в недоумение и се давим в горчилка с етикет „Собствено производство“. Кака  Лара вече има две деца и дори да посегнем към дистанционното, няма да видим усмивката й и няма да чуем обещанието за всеобщо щастие и забава.

Но се сещаме за този вариант. И за непознатите хора, които са ни близки, само защото имат същите желания като нашите. Започваме да ги търсим. Във влака, докато пътуваме на стоп, на бара, докато редим на опашки. При този вид комуникация прескачаме етапите на опознаване и не си поставяме за цел близост. Представяме се единствено и само с желанията си.  Ако ответната страна ги споделя и/или е готова да ги изпълни при условия на пожелателен бартер, имаме сделка. Ако не е, няма проблем. И най-вече – безболезнено е. Отношенията са чисти. Даваш без да мислиш, нещо повече – даваш ВСЕотдайно. Обратно – искаш в замяна, без спирачки. Без мисъл за чувства, минало, настояще или бъдеще.

„Случайни срещи  и чужди хора“ – може би това е днешната перифраза на „Милион и едно желания“? А може би винаги е била.

Книгоиздаване? А каква искаш да станеш, когато пораснеш?

Дали заради първи юни или като проява на флирт, клиент ме попита каква искам да стана, когато порасна.

Преди това го бях консултирала за няколко издания по маркетинг и междувременно бях споменала думата „книгоиздаване“. Като цяло давах вид на интелигентна млада дама.

– И все пак, не ми отговори – каква искаш да станеш, когато пораснеш? – повтори той след настояването ми, че към момента образованието и професионалната ми реализация са в областта на издателския бранш. И най-вече – на книжния такъв.

– Майка на три деца. – отговорих аз, допускайки, че така ще скърша целия му интерес по темата.

По време на разговора ни, от обяда си се върнаха красивата ми шефка, която стои на чело на първия мащабен проект за е-книги в България, както и любимата на създателя на сайта „Аз чета„. С целия си блясък трите продължихме да говорим за книги и четене и  да настояваме дори, че се занимаваме именно с това. Човекът видимо се впечатли и взе интелигентното решение да зададе искрения въпрос:

– А какво означава Книгоиздаване?

Фейсбук не ми задава такива въпроси. Всеки път, когато изписвам думата, светкавично я подчертава в червено и ме пита: „Сигурна ли си, че не грешиш. И какво по дяволите означава това?“

Освен абстрактно и енигматично понятие за повечето хора, книгоиздаването е и щастие. Хората, които професионално се развиват в този бранш, отговарят на определението „работи за кеф“ и съвсем не се свързват с етикета „прави го за пари“. Ако в книгоиздаването имаше пари, фейсбук нямаше да го подчертава в червено, каза мъдро една позната. 🙂

Гарите

Могат да бъдат:

Големи, мръсни и вонящи (започваме с гадното, за да ни стане хубаво после)

Преди време мой колега турчин беше удивен от факта, че в България има места, наречни изтрезвителни. Вълнуваше се от идеята да си спечели часове, в които виси с белезници от някоя тръба (така му бяхме описали ние картинката) и дълго  се опитваше да артикулира думата. Когато го попитахме защо иска да усвои произношението, той отговри следното:

– Ще се кача на влак от Турция, ще сляза на централна софийска гара и когато видя униформен, ще му кажа, че съм за изтрезвителното. Дали ще ме заведе?

Въпросът му ме накара да се замисля и стигнах до мъдрия извод, че да повися с белезници от някоя тръба е възможно най-доброто следствие от престой на споментата гара.

Омагьосани/ващи гари

Без да напускаме пределите на столицата, открехваме дървената врата на зелената гара „Подуяне“. Ако откриете касиерката Мария, достатъчно е само да я погледнете внимателно и тя ще ви „подреди“ в купе, в което преди минути е „подредила“ бъдещата ви любов. Още преди да стигнете до гара „Искър“, вече ще бъдете част от магията.

Мария, държа да отбележа, е реална личност. Мъжете я наричат – ЖЖ (Жената, която съсипа Живота ми). Разказват, че сякаш й доставя удоволствие да настанява до тях лоши и фатални създания, които хвърлят по земята уж изпуснати предмети, с цел да ги примамят. Аз лично вярвам, че Мария продава билети с придадена стойност.

Книжни гари

По отношение на стойността, ако не се влюбите за седем минути след качването от „Подуяне“ (нещо напълно възможно, в случай, че не ЖЖ ви е обслужила), слезте все пак на  „Искър“. До нея е прилепена жълта като слънцето сграда, пълна с не особено разумни хора, решили да отдадат живота си на книгите. Няма да ви издавам повече. Само ще повторя – гара „Искър“, книги, шантави същества.

Гари с крачещи бащи

Повечето гари са такива. Когато влакът наближи, бащите се разпознават отдалече. Крачат като лъвове наляво-надясно, оглеждат композицията сериозно и когато очите им се срещнат с тези на „дедето“ (възръстта тук е разтегливо понятие), по лицата им се разлива топлина. При срещата между телата очовеченият цар на джунглата е разколебан между поемането на багажа и прегръдката. След лек сблъсък всяко нещо си идва на мястото.

Бивши гари

Такава е прословутата „Гара за двама“ на столичната ул. „Георги Бенковски“. Да, бивша е. Преди няколко сутрини видях, как започват да я изпразват от съдържание. Когато се прибирах от работа, беше напълно изкормена. Но преди това, една лятна вечер, в нейната топла и маслинено зелена вътрешност успях да видя двойка, която танцуваше танго.

Гари маркери

Това са всички онези отметки на моментите, които за добро или лошо често препрочиташ в паметта си. Понякога вървиш към тях, без да се интересуваш от влака, на който ще се качиш и от мястото, на което ще те заведе той. Без значение е, когато предварително знаеш кой ще бъде до теб през целия път. Друг път оставяш пътната си чанта в багажното им отделение и се връщаш за още няколко часа в града, в който имаш нещо за довършване. Носят ти носталгия, щастие или надежда. Свързваш ги с топлото слънце след безсънна нощ или с нощно ухание на спящ копнеж.

Следва.

За млякото разбрахме, мъжете къде са?

Къде е млякото разбрахме. Зайчето заведе едно дете при една крава, под един подлез или нещо подобно. Не съм сигурна, но детайлите са без значение, важното е, че  мляко има.

Къде обаче са мъжете? И защо това не е рекламен слоган, а тотална енигма?

Вярно, теории има. Последната, на която се натъкнах, се основава на идеята за сексуалната анорексия, според която, с две думи, от компютърния монитор излиза един голям зъл демон, жертвата не е в състояние да се отдели от него и вместо да се отдаде на чуден секс с приятелката, любовницата си си или с двете, сърфира от  МILF на MILF-а  или в най-добрия случай – от хентай на хентая. Азиатските анимета поне стимулират въображението.

И докато мъжете изпадат в сексуална немощ заради гледането на порно (според теорията, зад която не заставам напълно), жените все по-често се обръщат към същото това порно, за да изпаднат до каквото и да е било сексуално усещане.

„И да беше само секса…“, поклаща глава една приятелка, след като тъкмо ми е споделила, как бившият й й е подарил белезници, които след това така и не са използвали. Немощ сякаш владее всички фронтове. Жените съблазняват, но все по-често откровено инициират. Декорират домашния интериор, но и сменят бушони и отпушват тръби. Имат женски капризи, но не остава време за тях в обгрижване на мъжките.Търсят бащите си, при това извън качулката на едиповия комплекс. Просто татко е единственият мъж, способен да дава опора. Силен е и не хленчи. Умее да прави разни неща и определено не чака и те да бъдат свършени от друг.

Има нещо удивително позитивно в цялата тази ситуация. Сега, многоуважаеми дами, пред нас стои уникалния исторически шанс да разбием схващането, че жените не знаят какво искат. Освен това, можем да си позволим нетипична за нашия пол лаконичност. Представете си само как би изглеждала универсалната, приложима към актуалните условия, обява за търсене на мъж.

Ето така:

„Търси се Мъж.“